„Обичам” промълви той, взирайки се в умело сплетените черешови пръчки, от които беше направен покрива на ниската беседка в двора. Ръцете му дращеха по грубата масичка в търсене на чашката. „Обичам тихите й стъпки сутрин” изскърца през зъби и тупна по масата. Лицето му бе почервеняло от тежкия мор навън и от ракията, която беше разбунила кръвта му. „Обичам как не ми обръща внимание”. Този път ръката му намери вилицата, с която той си забоде домат от салатата. Отпи от чашата 1 бърза глътка и стана. Не го свърташе на едно място от няколко дни. В главата му се прескачаха мислите без да може да ги разбере или да ги свърже. „Ще я убия!”. Облаци се бяха скупчили над баира отляво. Времето беше задушно, а той знаеше, че това е на дъжд.
Беше дошъл да си отпочине за няколко дни. От града, от шума, от хората, от миризмите, от напрежението. От нея. А тъкмо за нея мислеше постоянно откак беше пристигнал на вилата.
-Май трябва да слезна до селото. – Грабна якето от закачалката пред входната врата на къщата и бъркайки в десния джоб измъкна ключа и се запъти към портата. – Трябва ми хляб, сирене... абе ще видя като пристигна в магазина.
Колко по-спокойно беше тук, не може ли да остане завинаги и да не се връща в ония хаос на града. А ако остане? Сладкия й кикот в главата му щеше да го побърка. Не, още утре слиза в града.
Чичо Манол беше седнал на пейката пред магазина с цигара в ръка.
-Здравей, младеж. Как е хавата?
-Здрасти, чичо Маноле. Ами как да е... Да си почина дойдох съботата. Дай един хляб, половинка сирене... От тия сладки... А тия. Още.. тука Пепсито, тая лимонада. Дай и една бутилка олио.
-Как са ваш`те? На баща ти кръста как е?
-А, по-добре е. Гледат племеника. Радват му се.
-Това е, синко, да знаеш. Няма по-важно от това. И здравето де, ама то да имаш такова щастие, здравето не се обажда. Кажи им да идват по-често. Да го водят малкото на природа, че в тоя град... скот ще стане.
-Ще кажа, то аз защо мислиш съм тука. Да се освежа малко, че долу не се живее. Как е леля Мария? Сина обажда ли се?
-Вчера звъня. Внучката тръгва на училище на есен, та и купуват сега бюро, чанта ученическа... Абе, емоции...
-Живи и здрави. Как го каза? Това е най-важното. Вие защо не отидете при тях? Поне да сте около детето. И Гърция да поразгледате.
-Те, снахата не иска да го свикваме. Дойде си за 2-3 месеца при нас, при сватите, та го върнат. Ако му стоим на главата ще го разлигавим. Пък и то на тая Гърция какво да и гледаме повече. Нямат такава гора като тукашната.
-Абе пак има, различно е де. Ама ти си знаеш. Ей. Навън съвсем се смрачи. Дай да бягам нагоре, че ще ме хване точно по пътя. Айде. Да поздравиш Йордан като се чуете и на леля Мария поздрави да пратиш. Тя майка ми сигурно ще идва скоро.
-Непременно. И на твоите, на баща ти съм му приготвил от миналогодишната 2 шишета. Много добра стана, дай боже и тая реколта да е такава.
-Дай боже, чичо Маноле. Айде, лек ден.
-Лек ден, сине.
„Колко по-леко е да си около хора. Останеш ли сам, оставаш със мислите си. А те. Те могат да те убият. Като сутринта. Лелеее.. Сега, няма повече. Не. Тя може и да заслужава да си прекъсна живота заради нея, ама защо? Кажи ми защо, като мога да опитвам. Пак и пак. Повече си струва, нали! А така. Утре слизам и ще й го кажа.”
Едва прекрачи разклона за вилата и се заизсипа силен августовски дъжд. Сграбчи с две ръце торбата и затича нагоре.
Неозаглавено, недовършено
Little trip to the Kingdom of Saudi Arabia
19.04.2008 Athens Airport 11:31
Начупен релеф, кулата на вуйчо, няма безплатен wi-fi, на гишето на Олимпик си знаят работата. Самолета бучеше – витлов... Не разбрах нищо от английския на стюардесите, почти както в THY. Кондиция... стабилна! Батерия 89%. Ганди – 231 стр.
Най-сетне малко повечко време човек да седне да напише нещо.
Пътя – с една дума: приятен, ако искате с две думи: приятно дълъг. Престоя в Атина беше малко дотягащ поради липсата на безплатен, безжичен Интернет и закъснението на самолета за Бахрейн с около ½ - 1 час. За това пък се наслаждавах на уникалната разноцветна картина в гейта – всички пътуваха за Бахрейн, но не и като крайна дестинация, явно света не може да се побере в малкото островче. Ще имам възможност да го разгледам до някъде на връщане – имам 1 вечер престой там и се надявам от таксито/автобуса от хотела до летището да поразгледам/снимам.
/Много бради тука, бе, ей, и много малко хора, които да знаят какво правят тук. Но за това – по-късно./
Полета от Гърция беше дъъъълъг, даваха тъпи филми и Златния Компас... А да, имаше и канал – Гранд При, поради факта, че Gulf Air е официален и главен спонсор на Bahrain Formula 1 GP. Навсякъде по самолета имаше препратки към този факт. Явно връзката в тази реклама е „обратна”. Официалното лого на състезанието присъстваше върху подложките за глава по седалките, в шалчетата на стюардесите, на опашката на самолета. Имаше и безплатно списанийце за Формула 1 на авиокомпанията.. което ми създаде малко разнообразие в задълбочените размисли над идеите на Махатма Ганди.
Пристигнахме в Бахрейн след залез слънце и в неопитността си в пътуване в пустинни страни сметнах, че намалената видимост навън се дължи на мъгла... Все пак е остров, пристанище, море.. навън е топло – логично е да се изпарява... хаха... Вечерната температура в морска държава... 26 градуса. Април месец. Оказа се пустинна буря. Първата ми. Моят първи път... :D Слизайки от самолета се разбързах за следващия полет – имах бордпас, но по разписание имах само 1 час за прикачване, а вече бях загубил 30тина минути заради закъснението от Атина. Навсякъде по пътя ухаеше на „Халидж”, а навсякъде се продаваха и сувенири с свързани с.... познайте де...любимеца на арабите – Шумахер, Ферари и Формула 1 като цяло. На връщане ще поразгледам, и може да си взема нещо за спомен. С пристигането ми на гейта за Рияд оцених на кого мога да оставя багажа си и да отида да се ИЗПИКАЯЯЯЯЯЯЯ. В предния полет имаше и опасност от турболенция, заради което през повечето време имаше и светнати лампичките за връзване на коланите. Прихванатата цел бяха групичка руменидалести, лъскави европейци. В последствие се оказаха смесена група – немци, американци, норвежци. Единия от американците ме изебава на връщане за бързината, с която съм отлетял за тоалетната. Нещо се беше бъгнала компютърната система на гейта и техниката неколкократно рестартира Уиндоуса, което показано на 32инчова плазма пред тълпа, чакаща да се качи на голям Airbus (A330 или А340 не съм сигурен, но беше с 8 седалки на ред, около 40 реда седалки... добивате представа). Снимка на сеира:
Причина за сериозното забавяне се оказа и закъснението на полета с който е била заета машината, породен от пясъчната буря. Така след кратък спринтов полет пристигнах в Рияд около 21:40. Докато премина паспортния контрол и изчакам багажа си стрелката на часовника беше преминала 22... На изхода на посрещачите един едър брадат „младоженец” (ще ги наричам така, заради това, че преди им виках БУЛКИ, а не е много подходящо, щото такава булка не пожелавам на ни-ко-го! Също така и такъв младоженец не пожелавам на булките, де)... та... репликата „ТАХІ”? Още ошашавен и доста уморен, се съгласих, като първо трябваше да обменя местна валута, а после се досетих да питам колко ще ми струва таксито... при положение, че в България и принципно не се доверявам особено на подобни „таксиджии”. Този обаче беше услужлив и любезен, другия ми мотив да продължа с него беше, че религията не им позволява да ментят и, ако изменти нещо мога да се измъкна по този начин. Стигнахме до колата, оказа се държавен служител, никакво такси, а служебната кола – стар Шеви Каприс (90-95 някъде, от тези облите). Щеше да ми вземе 100 рияла (около 16 евро), които ми се сториха много, но още несигурен в себе си, продължих с доверието. Оказа се, че летището е на стабилно голямо разстояние и въпреки, че цените на бензина тук да са логично ниски... за такова разстояние - 55 км до централната част на града, плюс още неизвестно колко до хотела... пича просто не беше сигурен къде е хотела, и така се въртяхме около 10 минути в съседния квартал. Успях да стигна в стаята си около 23ч. Установих, че интернета в хотела е безбожно скъп – 8 евро на ден... и реших да остана на смс-и.
Подробно описание на 1вия ден от изложението – лейтаа! Пиш пауза, последвана от обяд с колегите, престой в хотела... Бак ин ди афтърннуун фор анадър файв ауърззззззз. Блях. /Час 12:21.
24.04.2008 Riyadh, REC 17:57
Най-сетне имам време да продължа да си пиша впечатленията. Готов съм със прибирането на щанда и чакам да стане около 19, за да прибера вече окончателно всичко.
Бях стигнал до първия работен ден, заедно с него ще опиша и останалите дни ВЪВ изложбената зала. Отделно ще опиша взаимоотношенията си с колегите от делегацията на Тайван.
На 20, още преди да слезна за закуската си по телефона в стаята се обади г-н Пол Чен, официалния представител на TAITRA за изложението тук. Каза ми накратко програмата за деня, това, че срещата в лобито се премества 30 минути назад и, че ни предстои среща в търговската камара (на Рияд) преди откриването, така че да бъда готов за изложението, защото няма да се връщаме до хотела след това и, че той, въпреки уговорката ни по-рано, няма да бъде в хотела сутринта, ами направо ще се видим в изложбената зала. Явно още несъбуден или по някаква причина (дали неопитност, притеснение, несигурност в себе си) игнорирах думите му за търговската камара... След като приключих със закуската си, опаковах се в костюма си и готов с всичкия багаж който щеше да ми трябва слезнах в лобито. Там познах веднага групата тайванци. Попитах ги за г-н Лин, турист-лидера на групата – с усмивка ми отговориха – There is a hundred million Mr Lin in China, which one do you need? Оказа се, че само в 30 човека делегация има наистина 3ма Мистър Лин :D В крайна сметка ми показаха човека, запознахме се и заедно с цялата група – в рейса – в търговската камара, която се оказа на около 300 метра от хотела, но така или иначе беше по път. Взех със себе си само чантата с лаптопа, в която имаше единствено продуктова листа, няколко визитки, 2 напечатани указания за употреба на конвъртърите ни и напечатани А4 странички с обявени някои модели чипове... Нито 1 брошура! Още не осъзнавайки какво става. Притесняваха ме няколко неща в този момент: за пръв път съм в Саудитска Арабия, за пръв път съм на изложение, и то сам, за пръв път контактувам с китайци различни от шефа ми, с когото съм свикнал почти само писмено да разговаряме. Освен това за самото изложение в мен нямах почти нищо – освен изброените 3 кутии визитки, и напечатани плакатчета и ценови и продуктови листи имах само 1 голям постер, 4 конвъртъра и... сигурно още нещо, което забравям. От групата (респективно от г-н Чен, с когото още не бях се видял) очаквах да получа 1 кашон с мастилници, визитки, каталози и разни такива. Така се озовах в следната ситуация – в приемната зала на Търговската Камара на Рияд с група от 30 китайци, разговарящи помежду си на китайски, разпределяйки се кой къде да седне, вероятно си обясняваха и какво ни предстои. Те разбира се в първия момент са подозирали, че разбирам китайски, освен това мене ме беше срам да ги попитам какво става, така че се оставих на инстинкта си. Видях, че има каталог на изложителите в делегацията (пред сградата имаше опънат транспарант „Посрещане на делегацията на Тайван в Търговската Камара на Рияд”), подредени по номера, схаванах, че се сяда по масите в същия ред. Попитах къде да седна, преброихме с г-н Лин масите, намерих си мястото и се паркирах. В този момент осъзнах какво ми липсва. БРОШУРИ или нещо, което по някакъв начин да показва какво прави нашата фирма. Реших, че ще извадя лаптоп, както останалите около мен, а освен него каквото намеря – в случая – малко визитки, извадих си и от портфейла (да са били общо 20тина), упътванията, постерчетата и... това е, друго нямах. Всички останали се бяха подготвили – освен брошури и визитки – някои си бяха донесли и мостри да показват. Аз нямах нищо такова и започнах да треперя... След малко в залата влезна възрастен, шейхоиден на вид мъж с цялата си екипировка на големия бос в тая сграда и започна да обикаля масите по ред с краткия въпрос – What do you do? В момента дори не си спомням на какъв език и какво съм му отговорил, но след като не получих дори визитка, а само около 1-2 минутки време... Тотално СДУХАХ! Лелеее, ми ако сега дойдат петролните магнати и аз тук, вместо да им светна очите и да ги спечеля за клиенти... ми аз направо ще, както казват американците – Absolutely blew it! За мое щастие такива не дойдоха. При мен се спряха единствено от Търговското и културно представителство на Тайван, с главния представител се заговорихме, стана му интересно моя бекграунд и т.н., разменихме и визитки, а продължавайки нататък ми каза – Keep working! You will have success! Което много ме успокои и надъха. Освен тях, при мен се спря един... бизнесмен с преводача си, които дойдоха да си поговорим, първоначално като араби, а в следствие спечелих интереса им за рециклирането на тонер касети и мастилници. Да се надяваме, че ще излезе нещо от това. В залата имаше wifi и успях да си поговоря с майка, да я успокоя за пътуването и т.н. Обядвахме групово в китайски ресторант недалеч от Faisaliya Tower. Така стигнахме в изложбената зала около 14 и 30, изложението започваше (по неправилната ми идея) в 16... По-късно видях, че се отваря в 16:30.
26.04.2008 Bahrain Int’l Airport 9:07
Бебе реве, индийци миришат, индийци много, искам алкохол, твърд. Стига ми толкова пътешествия за април месец.
03.05.2008. У дома, в леглото, слушам си Bedouin Café - компилацийка от 2 диска чилаут с източни мотиви. 02:44
Набързо се захванах да правя каквото ми е по силите и с наличните ми малко материали, мисля, че първо подредих панелите с чиповете, конвъртърите, единия постер, наличните ми малко брошури. След малко един от хората от TAITRA ми донесе 1 кашонче, в което намерих мастилници, брошури, визитки, опаковки за мастилниците, които трябваше да се сгънат и опаковат, а също и още един постер. Втори комплект щипки обаче липсваше. Така се захванах с опаковането на мастилниците и подреждането им по витрината. Имах идея да закача постера с тиксо, като за целта си взех назаем от съседите едно широко тиксо... върших, струвах... нищо не излезе... само малко пот по челото ми. А времето трескаво напредваше, в крайна сметка си свърших работата по подреждане на щанда след 16 часа, като вече имах посетители, на които обаче не успях да обърна особено внимание. На този въпрос трябва да си отговоря с помощта на по-опитни от мен: Имам ли правото след като в момента си подреждам щанда (е вярно, че официалния срок е бил предния ден) да се усмихвам на посетителите и да ги моля, ако искат да си поговорим, да дойдат след ½ час, като все пак си вземат брошура и визитка? Всъщност, ако на такова изложение някой наистина се интересува от дейността на фирмата – той следва да се върне наистина – както се и случи с 1-2. Сега... всичко на всичко да са минали 5-6 човека, но въпроса ми е принципен, насочен към бъдещия ми опит.
Така след като си подредих нещата заслужено си изпих първия редбул и се настаних за заслужена отмора на твърдото столче. На тези столчета в следващите дни ми се представи Господ и неговите пророци и ангели, цялата делегация. Окомплектована и с именни табелки. Но за това... няма да разкажа в подробности. На кратко – от многото седене, притеснение, странната диета и какви ли не други понятни за мен и не толкова причини – получих хемороиди. Не беше никак приятно, но успях да преживея няколкото дни. С стъпването ми на несаудитска земя, като че ли проблема беше изчезнал... И така до днес. Все пак смятам съвсем скоро да получа лекарски съвет.
Като цяло на изложението липсваха cutting edge технологиите, които би трябвало да съпътстват името GITEX. Изложбените площи на телекома и мобилните оператори заемаха може би над 60% от цялата площ – двете зали, в които се провеждаше изложението се равняваха на една панаирна палата в Пловдивския панаир. Сега осмисляйки това сравнение, връщайки се назад в спомените си от детството, осъзнавам мащаба на дейността на панаира в Пловдив – щом за такава... нищожна част (в панаирното градче има, ако не се лъжа двайсетина палати) организацията е била толкова сложна – какво остава за нещо, което се равнява на 20 пъти повече фирми и щандове в различни сфери на стопанския живот, каквото нещо е например Есенния технически панаир.
Да се върнем в Рияд, на GITEX-a. Организацията не беше особено успешна по мои преценки. Посетителите наистина бяха много и по този показател наистина може да се хвалят. Но „количествените разширения водят до качествени изменения” е казал Владимир Илич Ленин. Посетителите до голяма степен бяха крайни потребители – факт може би дължащ се на любопитството на саудитците към новите информационни технологии, но според мен, по-вероятно се дължи на липсата на специализирани висококачествени магазини за електроника и техника на цени независими от наем в мол или търговски център в стоетажен небостъргач. Говоря за нещо от рода на Плесио, Мултирама и т.н. появили се наскоро в родината ни – т.е. място, на което отиваш ако ти трябва качествена и маркова техника, на цени приблизително равни на дистрибуторските. Посещенията от крайните потребители бяха и най-изтощителни и отегчителни. Хората разбира се имат право да знаят защо сме там, но само ако можеха и да са маааалко по-запознати с основни понятия от техниката и електрониката... Не казах защо всъщност посетителите бяха по-скоро любопитна тълпа, отколкото потенциален бизнес партньор. Достъп до изложбените зали, поне според официалните документи, имаха единствено лица с покани от изложителите, както и лица представили на входа визитна картичка, свързана по някакъв начин с изложеното. Това размито понятие съдържащо се във втората част от горното условие е и според мен причината в изложбената зала да влизат и буквално 16-7 годишни момчета без никаква идея какво правят тук, като границата на интелект, възпитание и бизнес нюх не беше никак възрастова. Имаше разбира се десетки, които минаха през щанда ми само за визитки, десетки ме попитаха едни и същи въпроси: Какво е това? (като уличния жаргон на буквално търговци от арабски пазар изкривяваха горния въпрос до приблизително „Кво`й туй?”, ако жаргона има правилен превод); Колко струва? Или така любимите на колегите тайванци въпроси: “What’s this?” & “How much?”.
Въпреки желанието си да продължа да разказвам и да „храня” изложението, трябва да спра засега и да си почина след странния ден. / Час 03.34
Fun movie quotes
[30 Rock TV Series]
Jenna: I look 10 years younger now, don't I.
Liz Lemon: No you look even younger, you look like a fetus!
[How I Met Your Mother]
Ted to Stella: I mean this is a big deal for you. It's like "Virginity", the sequel
[Malcolm In The Middle]
Lois's Father's Other Wife: I don't hate, dear. I'm Canadian.
[As Good As It Gets]
Secretary to Melvin: How do you write women so well?
Melvin: I think of a man. And I take away reason and accountability.
[Malcolm In The Middle]
Gigantic Stripper to Reese: I'm 60 ft tall, my skin is 5 inches thick. No matter how creepy and insensitive and thoughtless you are - you can't hurt me!
Reese: That's all I ever wanted. Why aren't all women like you.
[In Bruges]
Ray:Purgatory's kinda like in between those. If you weren't really shit but you weren't all that great either. Like Totenham.
Back!
Баси, 2 месеца не съм писал в блога.... Уникално дълго прекъсване. Срам!!!
По-късно днес ще постна няколко неща писани вечерно време .... :)
На Дени, Кали, Джими, Вики, Ники, Парата, Ели, Ина, Люси, Дана, Васи, Наско, Главата, Дебелия, Мишо, Мама, Тате, Кака, Йо-Йо, Йоанка, Ева, Стофи...
ОБИЧАМ ВИ! Благодаря Ви, че Ви е имало в живота ми!!!
събуждащо смут в съзнанието ми
Следните снимки ми бяха изпратени от вуйчо ми. Снимани са във Ливан, страната известна в близкото минало като Швейцария на Близкия Изток. Сещам се и за друга категоризация разпространена допреди двадесетина години в Арабския свят: Кайро пише, Бейрут печата, Багдад чете.
Коментара мисля е излишен.
Паркинг само за Маронити.
И последното, просто затваря темата с удивителна!
Поствам тези снимки тук, защото това е тенденция незасягаща само Ливан и техния етнически модел. Подобни, в много по-неутрален мащаб разбира се, явления има не само в етнически разделения вече Ирак, но и на Балканите. Опасна е идеята сама по себе си да се раждаш с щампа - християнин, мюсюлманин и какъвто и да било друг. А освен това, тази щампа да направлява живота ти - училище, болница, личен лекар, адвокат, та дори и регистрацията на колата ти...
2 дена в Атина... част І
Миналата Неделя ми се наложи да замина за Атина за 2 дена, за да си извадя виза за КСА от посолството им там.
Ще започна разказа с кратко описание на пътя от София до Атина. Пътувах с автобус на Tourist Service 18:30, като пристигнахме в Атина малко след 6 сутринта, така че пътуването е било почти 12 часово. Много трудно заспивам в автобус, особено, ако не познавам пътя, а и още от дете ми е било интересно да гледам през стъклата. Пътниците в автобуса бяха около 80% жени на възраст 40 до 60+ години, българки, предимно, ако не изключително нископлатена и нискоквалифицирана работна ръка в южната ни съседка - домашни прислужници, болногледачки и т.н. Не искам да задълбавам във впечатленията си от тази част на пътуването, само защото се чувствах доста унизен, изпитвайки истинска болка при мисълта, че тези жени са майки на мои връстници, а са се отделили от семействата си, защото в родината явно не могат да получат същите възможности за живот...
Магистралата от Солун до Атина е осветена в почти 3/4 от дължината си, "украсена" е с много и доста удобни изходи, т.е. почти не преминава през населени места, а в близост до тях (за разлика от Българската част от Е79).
Първото впечатление от столицата на Гърция беше уникалното дори и за този град задръстване по една от главните изходни артерии около 6 часа сутринта в понеделник 31.03. Колоната от почти спрели коли се точеше около 5-6 километра в посока от центъра на града към промишлените и бизнес зони на града. Малко преди да пристигнем бях задремал и се събудих от една реплика от дълбокото ми детство: "Защо кашляш, чичо?"... Както във всеки град, чиято писменост не е латиницата, надписите, представляващи транскрипции на чуждици се набиват в очите - в случая, това за мен беше: ΠΙΤΣΑ.
И сега, с оглед този разказ да бъде от полза на хора, на които им предстои първо пътуване в Атина, ще бъда доста подробен, където е възможно и с точни цифри.
Автобуса спира в непосредствена близост до площад Омония - един от най-главните в града, нещо като нашето "Петте кюшета", само дето от него излизат 8 улици - 5 от които главни булеварди.
С червено съм отбелязъл спирката на Τourist Service, със синьо Хотел Аристотелес **, в който отседнах, със зелено, самия площад Омония с много транспортни връзки, най-важната, от които - станцията на метро-линиите Άγιος Δημήτριος (Agios Dimitrios) и Πειραιάς (Piraeus)-Κηφησηα (Kifissia).
След като 1 път обърках улиците на едно от кръстовищата, търсейки ул. Ахарнон 15 попаднах на една изоставена сграда, цялата в паяжини и паднала мазилка. В крайна сметка улицата се оказа ул. Марни 15. Хотела се оказа много спретнат, стаята приятна и чиста.. Притесненията ми, че 2 звезди ще означават парцалче на земята и идна чешма за хигиенни нужди не се оправдаха. Стаята беше с 2 легла, и запазена 3 дена преди пристигането ми струваше 37 € с услугата по резервацията в USIT Colours. Въпреки редовната практика в хотелите да не можеш да си влезеш в стаята преди обяд - настаних се в моята още в 7 сутринта. Единствените минуси на хотела бяха: Интернета, който се появи чак на втория ден; гледката от стаята представляваше бетонната стена на съседната сграда; в закуската на другата сутрин портокаловия сок беше от машина, т.е. на прах, а не натурален.
След бърз душ с поръчах такси от рецепцията, с което да отида до посолството рано-рано, за да мога уж да избегна утрешното задръстване и да пристигна преди 9:30, часа в който отваря консулската служба. Таксито имаше начална такса от 1.50 €, автомобила беше, мисля, Οpel Vectra 2005-6, с кожен салон, шофьора с добър английски, сако, намери адреса с GPS, и заедно с всичкото висене по задръствания по осемте километра до посолството ми струваше 7.80 €. На слизане ми отвори вратата, подадох му банкнота от 10 €, на което той отговори с едно "Thank you, Sir!" и отпраши... Толкова с такситата в Атина. Време беше да открия най-близката метро станция до посолството. До отварянето на консулството имаше около 30 минути, през които реших да попитам полицаите на пост пред посолството от къде да хвана метрото. Много отзивчиво и подробно ми беше обяснено как да намеря метро станция Panormou.
Няколко думи за класовете хора, които забелязах в краткия си престой: полицаите, обикновените хора, видимо измъчени и с зачервено от работа лице - изключително радушни и гостоприемни, с най-голямо желание отговарят и помагат на "туристите", това именно са хората, които трябва да питате, ако искате да минете "тънко"; служители, чиновници, т.нар. средна класа - за тях близко означава на не повече от 200 м пеш, да не се качват и слизат по стълбите, а само чрез асансьори и ескалатори; чужденците, гастарбайтери - индийци, араби, цигани, китайци, африканци - поне в района на Омония е пълно с всякакви чужденци, техните магазинчета и ресторантчета, положението им е почти същото (вероятно) като на емигрантите от Близкия Изток и Африка в България. Родни просяци срещнах на следния ден на една от главните пешеходни улици - Ermou.
И така, влезнах в посолството, приеха ми документите, дадоха ми разписка, с която да си платя визата в HSBC Bank наблизо. След като свърших с работата си там благодарих още веднъж за помощта на полицаите и се отправих към банката, с много питане открих адреса (не разполагах с пълна карта на града, а само с карти на най-централната част). По пътя попаднах на скейтшоп, в който пича се опита да ми помогне, но явно се затрудняваше с ориентацията, както всеки млад човек, вероятно дошъл да работи отскоро в квартал, който не познава :)
Забравих да кажа, че с влизането си на гръцка територия загубих обхват на мрежата на M-Tel, опитвах се сто пъти да се свържа с мрежата на Vodafone Greece, но така и не успях. Проблема се оказа в SIM картата и още не съм проверил в тукашен офис на M-Tel да видя какво могат да ми кажат те. Така останах почти без връзка с познатия свят. В последствие разбрах, че родителите ми са се притеснили силно от липсата на контакт, звънели са ми в хотела, но там са им отговорили, че няма такъв настанен човек и нашите са психясали...
Както и да е: Ще довърша тази първа част с кратко описание на съвременната част на града, тази, която не е много интересна за туристите. Мога спокойно да оприлича мащаба, инфраструктурата, външния вид на нова Атина на изгледа от Амман. Единствената разлика е степента на естествена зеленина, дърветата вместо маслините от Амман са портокалови, иначе - равни покриви без керемиди, палми, кедър, бели къщи, широки булеварди, кръгови кръстовища и подлези. Дори пикапите, с които стопаните докарват земеделските си стоки в града са същите - Toyota Hilux, произведени много далеч в миналото, карани от същите почернели от слънцето средиземноморци. Съществена разлика е и присъствието на огромен дял мотоциклетисти - мотопеди, кросови, пистови и всякакви други мотори - явно поради натовареното движение. Тях можеш да видиш абсолютно навсякъде - по тротоарите, през парковете, пешеходните улици... Контрола от полицията явно е облекчен.. или знам ли...
Говорейки за мотоциклетисти - докато чаках пред посолството до мен спря един мотопед, и водача му ме попита, в последствие и на английски - къде се намира централната улица на Палео Психико - квартала, в който се намирахме. Понеже "Дафо не казва "НЕ ЗНАМ!"", а и това, че единствената по-сериозна улица в квартала покрай която минахме на идване ми се струваше достатъчно централна - го насочих напред и първото кръстовище в дясно... Надявам се човека да си е намерил улицата... :p
Освен наличието на мотори навсякъде, личеше и присъствието на още един прогресивен елемент в градското улично движение - малкия (градски) автомобил - Smart Fortwo (Smart дори си имат отделен шоурум в съседство на този на Mercedes, пред който са изградили 4-5 етажна "кула" от Smart-ове), Hyundai Atos, Mini Couper и т.н. се срещат доста по-често отколкото в София. Останалата автомобилна флора е обичайната - европейски и японски автомобили на под 6-7 години, като малката разлика е в наличието на повече пикапи, което не изключва употребата на ванове и баничарки. Почти не видях "supercars", а само спорт-компакт автомобили от класа на Audi TT.
Толкова за първата част от краткия ми престой. Когато отново имам време ще опиша разходките ми по туристическите забележителности. Така че - To be continued...
Концерта на Изалин Калистър
СТРАХОТНО, ЖИВО УСЕЩАНЕ!!!
Калипсо, меренге, живот, щастие, любов... всичко това ни предложиха "Кюрасауската дива" и нейните музиканти.. с невероятната беквокалистка... Боси по сцената, двете танцуваха, пяха, веселяха ни и лично мен ме направиха адски щастлив.
Следващия път - не пропускай!
Hectic!
Ебаси деня!
Събуди ме майка ми, а аз скочих в леглото с въпроса "Кой ден е днеска????".
На работа отидох, чак когато се изкъпах, обръснах, хапнах 1/2 филия със сладко от шипка. Пристигнах почти в 10. И се почна - в посолството на КСА в Атина пак ми отговориха същото: трябва да изпратите човек, който да може да остане към 1 час при подаване на документите. С тази молба се обадих в офиса на Арамекс в София, защото баща ми познава шефа на фирмата за БГ. Препрати ме на 1 любезен служител, който след като проучи дали е възможно те да пратят куриер от офиса им в Гърция ми отговори отрицателно. И така... Остана само варианта да пътувам следващата седмица за Атина, като трябва да нощувам, за да си получа визата на следващия ден. Въпросите станаха главоболно много: кога, с коя фирма, в колко часа, къде ще спя, цени, дали ще ме командироват или ще си платя от джоба....
В крайна сметка се реши така:
- Пътувам в Неделя, 31.03, 18:30. Tourist Service. 156 лв двупосочно с младежко намаление. Ще ми се заплати командировката, ама шефката в момента няма кеш, ще си пътува утре, та ще си платя сега сам нещата, после ще ми ги възстановят. Билета ще си купя утре. Остава резервацията за студентски хостел. Цените вървят около 10тина евро на легло, като, ако си взема двойна, самостоятелна стая стигат до 40. В крайна сметка без да бях стигнал до всички решения, време беше за ТУ, а с плановете да ида да взема Кали от тях, както казват арабите: с тях можеше да си ям халва.
ТУ, час 1ви: ПС - пича пак непукистки си каза кво ще правим, пускайте и пишете, както е написано...
(20 минути по-късно)
-Господине? А който е готов?
-Гаси компютъра и си тръгва.
(30 минути и един дюнер ХХL, от пред ТУ, по-късно)
ТУ, час 2ри: ТПр - лелката с още по-голямо нежелание от всякога: Пишете факториел.
(10 минути по-късно)
-Довиждане, госпожо!
Отидох до Билетния център за билети за КайлитУ, имаше опашка от 15-20 човека, като минутка преди това се чух с Ели да се видим на Съдебната... Коя е Ели? А де... Тя хапна в McDollar ;) и се отправихме заедно през Ориндж за билети. КайлитУ беше там, ама другата мацка? Тая дет не и знаех името... Касиерката беше с почти същото нежелание като на асистентите в ТУ, че... С Ели се разделихме на спортната палата. Не ми се чакаше 2ката, та тръгнах пеша, и обаждайки се на Кали да й кажа, че билетите са вече в мен, се сетих да я накарам да потърси къде мога да купя билет за утре... Каза ми и как се казва Кюрасъуската мацка...: Izeline Calister и че е купила билетите за себе си и кака й от Пикадили в CCS, та се насочих натам слушайки си The Chemical Brothers - Hey Girl Hey Boy на repeat :D... Преминавайки покрай Usit Colors се сетих, че и там се продават билети, да питам за всеки случай... Вътре една от служителките като чу името на певицата от Антилите и скочи с усмивка: За жалост ние не продаваме, в зала България продават, до 29 февруари бяха по-евтини...
Дарих ги с най-чаровната си усмивка и с благодарност за оказаната учтивост, никак нехарактерна за днешния ден.. си тръгнах в посока НДК.. и след 100 метра се сетих, че Usit Colors освен WAT правят и услуги свързани с пътувания и то за студенти:
-А правите ли резервации за студентски хостели?
-Да, ако има такива в района, за който става дума. Ако не - в хотел.
Така реших проблема със спането, като се прибрах и проверих се оказа, че има 20тина хостела само в централната част на града, около Акропола, който от своя страна е на 8км. от посолството. Само не разбрах къде по дяволите се намира гара Пелопонес в Атина, такава гара няма според Google.. но как да е, ще се изчисти всичко това утре.
Купих и билет за утрешния концерт, и време за полудяване: явно съвсем бях нагрял релетата, щом звънях на Калина през 5 минути за поредното хрумнало нещо, като се прибрах се накарах на моите, на Джими, на 100 човека... УжасТно.
Май се оказа, че ще пътувам сам. Нищо. Experience!
Дано утре бъде по-спокоен ден, нищо, че ще е адски активен, просто аз трябва да бъда спокоен :)