Неозаглавено, недовършено

„Обичам” промълви той, взирайки се в умело сплетените черешови пръчки, от които беше направен покрива на ниската беседка в двора. Ръцете му дращеха по грубата масичка в търсене на чашката. „Обичам тихите й стъпки сутрин” изскърца през зъби и тупна по масата. Лицето му бе почервеняло от тежкия мор навън и от ракията, която беше разбунила кръвта му. „Обичам как не ми обръща внимание”. Този път ръката му намери вилицата, с която той си забоде домат от салатата. Отпи от чашата 1 бърза глътка и стана. Не го свърташе на едно място от няколко дни. В главата му се прескачаха мислите без да може да ги разбере или да ги свърже. „Ще я убия!”. Облаци се бяха скупчили над баира отляво. Времето беше задушно, а той знаеше, че това е на дъжд.
Беше дошъл да си отпочине за няколко дни. От града, от шума, от хората, от миризмите, от напрежението. От нея. А тъкмо за нея мислеше постоянно откак беше пристигнал на вилата.
-Май трябва да слезна до селото. – Грабна якето от закачалката пред входната врата на къщата и бъркайки в десния джоб измъкна ключа и се запъти към портата. – Трябва ми хляб, сирене... абе ще видя като пристигна в магазина.
Колко по-спокойно беше тук, не може ли да остане завинаги и да не се връща в ония хаос на града. А ако остане? Сладкия й кикот в главата му щеше да го побърка. Не, още утре слиза в града.
Чичо Манол беше седнал на пейката пред магазина с цигара в ръка.
-Здравей, младеж. Как е хавата?
-Здрасти, чичо Маноле. Ами как да е... Да си почина дойдох съботата. Дай един хляб, половинка сирене... От тия сладки... А тия. Още.. тука Пепсито, тая лимонада. Дай и една бутилка олио.
-Как са ваш`те? На баща ти кръста как е?
-А, по-добре е. Гледат племеника. Радват му се.
-Това е, синко, да знаеш. Няма по-важно от това. И здравето де, ама то да имаш такова щастие, здравето не се обажда. Кажи им да идват по-често. Да го водят малкото на природа, че в тоя град... скот ще стане.
-Ще кажа, то аз защо мислиш съм тука. Да се освежа малко, че долу не се живее. Как е леля Мария? Сина обажда ли се?
-Вчера звъня. Внучката тръгва на училище на есен, та и купуват сега бюро, чанта ученическа... Абе, емоции...
-Живи и здрави. Как го каза? Това е най-важното. Вие защо не отидете при тях? Поне да сте около детето. И Гърция да поразгледате.
-Те, снахата не иска да го свикваме. Дойде си за 2-3 месеца при нас, при сватите, та го върнат. Ако му стоим на главата ще го разлигавим. Пък и то на тая Гърция какво да и гледаме повече. Нямат такава гора като тукашната.
-Абе пак има, различно е де. Ама ти си знаеш. Ей. Навън съвсем се смрачи. Дай да бягам нагоре, че ще ме хване точно по пътя. Айде. Да поздравиш Йордан като се чуете и на леля Мария поздрави да пратиш. Тя майка ми сигурно ще идва скоро.
-Непременно. И на твоите, на баща ти съм му приготвил от миналогодишната 2 шишета. Много добра стана, дай боже и тая реколта да е такава.
-Дай боже, чичо Маноле. Айде, лек ден.
-Лек ден, сине.
„Колко по-леко е да си около хора. Останеш ли сам, оставаш със мислите си. А те. Те могат да те убият. Като сутринта. Лелеее.. Сега, няма повече. Не. Тя може и да заслужава да си прекъсна живота заради нея, ама защо? Кажи ми защо, като мога да опитвам. Пак и пак. Повече си струва, нали! А така. Утре слизам и ще й го кажа.”
Едва прекрачи разклона за вилата и се заизсипа силен августовски дъжд. Сграбчи с две ръце торбата и затича нагоре.