Протест против войната в Газа!

Утре, 7 Януари 2008, Ивановден, от 16:45 пред храм-паметника "Св. Александър Невски" в София ще се проведе протест за спиране на военните действия в ивицата Газа.
Разпратете и елате!

За теб, Газа!

Кампания за събиране на максимален брой подписи за петицията за солидарност с Газа и искане за прекратяване на обсадата и израелската офанзива над ивицата Газа. Крайния срок на подписката е 14 Януари 2008.

http://www.news.maktoob.com/petition/

В първото поле попълнете името си, във второто - валиден e-mail, в третото автоматично ще се изпише името на страната, в която живеете. (пр. بلغارية за България). Лично ви моля да разпратите линка и на своите контакти, приятели, познати и т.н.

Текста на самата подписка гласи:

В утрото на 27.12.2008, окупационните сили на Израелската армия започват кърваво клане в ивицата Газа, осъдено от света заради причинените рани, смърт и разруха. Израелските ракети се изсипват над народа на Газа, а броя на жертвите и ранените расте, както сред военното така и сред цивилното население, от стотици на хиляди за 2 дена. Кръвта продължава да се лее и в момента с продължаване на зверските, безмилостни и нечовешки бомбандировки. Затова, в солидарност с палестинския народ в Газа, който има право да упражнява най-простите си права в живота, а именно мирния живот без кръв, обсада, страх и смърт, ние, долуподписаните, молим ООН и всички правни, хуманитарни и религиозни организации, местни и световни, за незабавно спиране на това клане и допускане на всички нужни хуманитарни помощи да достигнат до окървавения народ в Газа, както и осигуряване на нужното лечение на ранените и засегнатите в Газа или пренасянето им за лечение в съответните болници в съседните райони и страни. Също така изискваме осигуряване цялостната сигурност на палестинския народ в Газа подлаган до този момент на ембарго, агресия и убийства от страна на Израел. Децата, жените, старците и младите в Газа не са имали късмета да упражняват по какъв да е начин така ценния спокоен живот в продължение на прекалено много време, нито най-простите и нормални права на човешкия живот, който споделя цялото човечество. Ще продължим да изискваме тези права за този народ, без да отстъпим никога, за което и да било от тях! Надяваме се гласът ни да достигне до целия свят и да ни помогнете в прилагане на закона и справедливостта, към които призовават всички вероизповедания, убеждения, международни закони и хуманност. Благодарим ви предварително за всичко, което ще направите за осъществяване на справедливостта и ще продължим да очакваме отговор за реалното спиране на кръвопролитията и потискане на народа в Газа.

50 години Иракска република

14 юли 2008 за повечето от вас е поредния горещ летен ден, за други – денят на Бастилията и национален празник на Франция. За мен, обаче, 14 юли е семейна история. Ден напомнящ за минало изпълнено с гордост и страдания.
На 14 юли 1958 година, или точно преди 50 години е извършен военен преврат срещу правителството и краля на Ирак - Фейсал ІІ. Много хора в Ирак наричат този ден Иракска революция, защото именно с него е отхвърлено и останалото Британско колониално влияние над бившата Османска провинция и Британски мандат над Месопотамия. Историята оттогава е писана и пренаписана нееднократно, но няколко неща не могат да бъдат скрити или изтрити: от този ден нататък Ирак отхвърля монархията и колониалното влияние, превръща се във водеща сила в Близкия Изток. Страната преживява още няколко кървави преврата, политически репресии, диктатури, войни със съседните страни, САЩ и съюзническия алианс, както и по-кратки и по-дълги въоръжени сблъсъци, които лесно могат да бъдат наречени Граждански войни.
Резултата за народа на Ирак е спорен. От една страна със самата Революция се поема един доста ляв курс на държавно управление, от друга – страната продължава да се разкъсва от политически, етнически, религиозни и на моменти дори индивидуални сблъсъци между различни лидери и фракции. Милиони са жертвите, затворените, репресираните. От всякакъв социален статус.
Но всичко това може да се прочете в общодостъпната литература и медии. Тук идва момента да обясня защо този ден е семейна история за мен.
През 1958 бащата на майка ми и мой покоен дядо Муса Кадум Ал-Джубури е офицер в 19та бригада на Иракската армия, под командването на бъдещия първи президент на Ирак – генерал Абдул Карим Касим. В семейните архиви съществуват снимки на дядо ми свалящ Британския флаг от Кралската военовъздушна база в Хабания, извън Багдад. В последвалите тежки дни за страната той си спечелва уважението на различни политически и етнически фракции. Благодарение на усилията му и различни негови характеристики сблъсъците в Мосул последвали революцията не пререстват във истинска Гражданска война. По-късни негови мисии са мирно уреждане на проблемите с кюрдите на север. Нееднократно, обаче съдбата го отвежда в политически затвори, включително и със съкилийници от рода на Саддам Хюсейн. В по-късен период той се оттегля от активна военна служба и е назначен за директор на пристанището в Басра. В края на живота си за кратко е и депутат в парламента.
Благодарение на различните ситуации, пред които го поставя съдбата дом за него и семейството му са били и затворнически килии и пещери в Кюрдистан. В спомените на семейството са не един и двама водещи лица от политическата сцена в Ирак през последните 50 години. Много пъти е бил обвиняван в комунизъм, но факт е, че името му остава неопетнено от партийни краски. Остава запомнен като защитник на демократичните устои и социалната справедливост. В личен план е високодисциплиниран, образован в британски военни маниери, насърчаващ обкръжението и поколението си към висока духовна култура и политическо съзнание, в резултат на което всичките му деца завършват инженерно образование (вуйчо ми и майка ми завършват и докторантури) и си изграждат добро име на високи служебни постове (2ма са строителни инженери, 2ма инженер-агрономи и 1 комуникационен инженер). Умира преди да се родя, през 1984, с 1 дъщеря починала при неясни обстоятелства в Москва, 1 син имигрирал ГДР и 1 дъщеря имигрирала в НРБ и 3 дъщери останали в Ирак. Обстоятелствата и за неговата смърт са неясни, като официално на семейството е обяснено, че причината е силен кръвоизлив (което предвид дългата му борба с диабета оставя съмнения за насилствена смърт). На погребението му Саддам изпраща танк, с който да бъде отнесен ковчега му в последния му път. Родителите ми разбират за смъртта му около 2 години след настъпването й. Пак поради политически причини.
Надявам се скоро благодарение на вуйчо си, да мога да представя повече подробности за живота на едно от най-чистите лица в историята на Ирак.

Повече исторически факти за Революцията от 14 Юли 1958: http://en.wikipedia.org/wiki/Iraqi_Revolution

От "Куйович, Муйович, Уйович" до депутатите ни с блогове...

Един колега тази вечер ми прати линк от блога на репортера на бТВ, Иван Бедров, а именно http://ivanbedrov.blogspot.com/2008/03/high.html
Какво е казал Министъра на ВЪТРЕШНИТЕ Работи.. няма да коментирам. Те за това са си ВЪТРЕШНИ, да не се говори за тях. И парите, и разпределението им са вътрешни. И гафовете им се опитват да си ги остявят вътрешни, и наказанията.
Само дето 1 път съм бил на "прасе" - като малък на селото на едни семейни приятели в с.Богдан, Сопотско. От тогава ми е останало в съзнанието, че вътрешностите МИРИШАТ. Особено червата. Все пак всички знаем какво минава оттам. И къде свършват.
Дотук с Червения Пятко. (ей.. то народа от край време си е дефинирал тоя клас)

Друго нещо ми направи впечатление, а на мене нещо направи ли ми впечатление му обръщам внимание. В блога от по-горе имаше линк към Словесни мозайки - блогът на Борислав Цеков. За хората, които не гледат или не четат новини, или просто не помнят имена - това е депутат от 39тото Народно Събрание, избран с листата на НДСВ, а по-късно преминал към ПГ на "Новото Време". С 1 дума - т.нар. Юпи.
Влизайки в неговия блог и нататък по линковете, прочетох имената на още наши бивши и настоящи политици. То бивш пушач, политик и сифилистик няма, нали знаете. Изброявам: Александър Божков, Мартин Заимов, Пламен Юруков, Николай Камов, Гергана Грънчарова, Мирослав Севлиевски. Със сигурност, ако човек се разрови ще намери още имена и линкове. Не това е идеята обаче.
Започнах да пиша този пост с безпокойството, че ни управляват "чатъри". Няма абсолютно нищо лошо да водиш предизборната си кампания И така (визирам Мартин Заимов). Да пишеш идеите, за които може би няма да остане време да говориш в предизборните си речи. Да дадеш възможност читателите ти да се запознаят по-отблизо с човека, който им предлагаш да изберат, да му задават въпроси, да "взаимодействат" (в смисъл на interact) с него. Но всичко свършва до там. Или би трябвало да свършва. Първата асоциация, която изниква докато чета блоговете на тези родни политици, е как Борислав Цеков, например, с потно чело и съблечен по потник, видимо некъпан, е хванал бутилка Ариана, в пепелника догаря фас Арда (ако още ги правят), чете новините в netinfo.bg или dir.bg и цъка с език, ругаейки. Надига бутилката, отпива 2-3 глътки и цъка лог-ин бутона за блога си. Дотолкова го изгаря отвътре, че думите напряво се леят по монитора... Каква жлъч, каква болка...

Е съжалявам. Не трябва това да си представям, когато видя личния уебсайт на родния политик. Той не трябва да си седи в къщи пред монитора и да цъка с език. По-скоро си представям отдадения на "каузата" политик с пожълтяло от липса на сън лице. Или още по-добре: на парламентарната трибуна, изливайки цялата жлъч в микрофона. Говори точно каквото му е на душата. Или в парламентарните или партийните кабинети, пише законопроект, който ще изправи световните кривини.
Но не. За жалост нашите политици, и то по-просветлените, пишат на ръба на анонимността в блогове. Да не говорим за по-протъмнените. Те говорят по на един почти неразбираем език.