14 юли 2008 за повечето от вас е поредния горещ летен ден, за други – денят на Бастилията и национален празник на Франция. За мен, обаче, 14 юли е семейна история. Ден напомнящ за минало изпълнено с гордост и страдания.
На 14 юли 1958 година, или точно преди 50 години е извършен военен преврат срещу правителството и краля на Ирак - Фейсал ІІ. Много хора в Ирак наричат този ден Иракска революция, защото именно с него е отхвърлено и останалото Британско колониално влияние над бившата Османска провинция и Британски мандат над Месопотамия. Историята оттогава е писана и пренаписана нееднократно, но няколко неща не могат да бъдат скрити или изтрити: от този ден нататък Ирак отхвърля монархията и колониалното влияние, превръща се във водеща сила в Близкия Изток. Страната преживява още няколко кървави преврата, политически репресии, диктатури, войни със съседните страни, САЩ и съюзническия алианс, както и по-кратки и по-дълги въоръжени сблъсъци, които лесно могат да бъдат наречени Граждански войни.
Резултата за народа на Ирак е спорен. От една страна със самата Революция се поема един доста ляв курс на държавно управление, от друга – страната продължава да се разкъсва от политически, етнически, религиозни и на моменти дори индивидуални сблъсъци между различни лидери и фракции. Милиони са жертвите, затворените, репресираните. От всякакъв социален статус.
Но всичко това може да се прочете в общодостъпната литература и медии. Тук идва момента да обясня защо този ден е семейна история за мен.
През 1958 бащата на майка ми и мой покоен дядо Муса Кадум Ал-Джубури е офицер в 19та бригада на Иракската армия, под командването на бъдещия първи президент на Ирак – генерал Абдул Карим Касим. В семейните архиви съществуват снимки на дядо ми свалящ Британския флаг от Кралската военовъздушна база в Хабания, извън Багдад. В последвалите тежки дни за страната той си спечелва уважението на различни политически и етнически фракции. Благодарение на усилията му и различни негови характеристики сблъсъците в Мосул последвали революцията не пререстват във истинска Гражданска война. По-късни негови мисии са мирно уреждане на проблемите с кюрдите на север. Нееднократно, обаче съдбата го отвежда в политически затвори, включително и със съкилийници от рода на Саддам Хюсейн. В по-късен период той се оттегля от активна военна служба и е назначен за директор на пристанището в Басра. В края на живота си за кратко е и депутат в парламента.
Благодарение на различните ситуации, пред които го поставя съдбата дом за него и семейството му са били и затворнически килии и пещери в Кюрдистан. В спомените на семейството са не един и двама водещи лица от политическата сцена в Ирак през последните 50 години. Много пъти е бил обвиняван в комунизъм, но факт е, че името му остава неопетнено от партийни краски. Остава запомнен като защитник на демократичните устои и социалната справедливост. В личен план е високодисциплиниран, образован в британски военни маниери, насърчаващ обкръжението и поколението си към висока духовна култура и политическо съзнание, в резултат на което всичките му деца завършват инженерно образование (вуйчо ми и майка ми завършват и докторантури) и си изграждат добро име на високи служебни постове (2ма са строителни инженери, 2ма инженер-агрономи и 1 комуникационен инженер). Умира преди да се родя, през 1984, с 1 дъщеря починала при неясни обстоятелства в Москва, 1 син имигрирал ГДР и 1 дъщеря имигрирала в НРБ и 3 дъщери останали в Ирак. Обстоятелствата и за неговата смърт са неясни, като официално на семейството е обяснено, че причината е силен кръвоизлив (което предвид дългата му борба с диабета оставя съмнения за насилствена смърт). На погребението му Саддам изпраща танк, с който да бъде отнесен ковчега му в последния му път. Родителите ми разбират за смъртта му около 2 години след настъпването й. Пак поради политически причини.
Надявам се скоро благодарение на вуйчо си, да мога да представя повече подробности за живота на едно от най-чистите лица в историята на Ирак.
Повече исторически факти за Революцията от 14 Юли 1958: http://en.wikipedia.org/wiki/Iraqi_Revolution
50 години Иракска република
събуждащо смут в съзнанието ми
Следните снимки ми бяха изпратени от вуйчо ми. Снимани са във Ливан, страната известна в близкото минало като Швейцария на Близкия Изток. Сещам се и за друга категоризация разпространена допреди двадесетина години в Арабския свят: Кайро пише, Бейрут печата, Багдад чете.
Коментара мисля е излишен.
Паркинг само за Маронити.
И последното, просто затваря темата с удивителна!
Поствам тези снимки тук, защото това е тенденция незасягаща само Ливан и техния етнически модел. Подобни, в много по-неутрален мащаб разбира се, явления има не само в етнически разделения вече Ирак, но и на Балканите. Опасна е идеята сама по себе си да се раждаш с щампа - християнин, мюсюлманин и какъвто и да било друг. А освен това, тази щампа да направлява живота ти - училище, болница, личен лекар, адвокат, та дори и регистрацията на колата ти...
От "Куйович, Муйович, Уйович" до депутатите ни с блогове...
Един колега тази вечер ми прати линк от блога на репортера на бТВ, Иван Бедров, а именно http://ivanbedrov.blogspot.com/2008/03/high.html
Какво е казал Министъра на ВЪТРЕШНИТЕ Работи.. няма да коментирам. Те за това са си ВЪТРЕШНИ, да не се говори за тях. И парите, и разпределението им са вътрешни. И гафовете им се опитват да си ги остявят вътрешни, и наказанията.
Само дето 1 път съм бил на "прасе" - като малък на селото на едни семейни приятели в с.Богдан, Сопотско. От тогава ми е останало в съзнанието, че вътрешностите МИРИШАТ. Особено червата. Все пак всички знаем какво минава оттам. И къде свършват.
Дотук с Червения Пятко. (ей.. то народа от край време си е дефинирал тоя клас)
Друго нещо ми направи впечатление, а на мене нещо направи ли ми впечатление му обръщам внимание. В блога от по-горе имаше линк към Словесни мозайки - блогът на Борислав Цеков. За хората, които не гледат или не четат новини, или просто не помнят имена - това е депутат от 39тото Народно Събрание, избран с листата на НДСВ, а по-късно преминал към ПГ на "Новото Време". С 1 дума - т.нар. Юпи.
Влизайки в неговия блог и нататък по линковете, прочетох имената на още наши бивши и настоящи политици. То бивш пушач, политик и сифилистик няма, нали знаете. Изброявам: Александър Божков, Мартин Заимов, Пламен Юруков, Николай Камов, Гергана Грънчарова, Мирослав Севлиевски. Със сигурност, ако човек се разрови ще намери още имена и линкове. Не това е идеята обаче.
Започнах да пиша този пост с безпокойството, че ни управляват "чатъри". Няма абсолютно нищо лошо да водиш предизборната си кампания И така (визирам Мартин Заимов). Да пишеш идеите, за които може би няма да остане време да говориш в предизборните си речи. Да дадеш възможност читателите ти да се запознаят по-отблизо с човека, който им предлагаш да изберат, да му задават въпроси, да "взаимодействат" (в смисъл на interact) с него. Но всичко свършва до там. Или би трябвало да свършва. Първата асоциация, която изниква докато чета блоговете на тези родни политици, е как Борислав Цеков, например, с потно чело и съблечен по потник, видимо некъпан, е хванал бутилка Ариана, в пепелника догаря фас Арда (ако още ги правят), чете новините в netinfo.bg или dir.bg и цъка с език, ругаейки. Надига бутилката, отпива 2-3 глътки и цъка лог-ин бутона за блога си. Дотолкова го изгаря отвътре, че думите напряво се леят по монитора... Каква жлъч, каква болка...
Е съжалявам. Не трябва това да си представям, когато видя личния уебсайт на родния политик. Той не трябва да си седи в къщи пред монитора и да цъка с език. По-скоро си представям отдадения на "каузата" политик с пожълтяло от липса на сън лице. Или още по-добре: на парламентарната трибуна, изливайки цялата жлъч в микрофона. Говори точно каквото му е на душата. Или в парламентарните или партийните кабинети, пише законопроект, който ще изправи световните кривини.
Но не. За жалост нашите политици, и то по-просветлените, пишат на ръба на анонимността в блогове. Да не говорим за по-протъмнените. Те говорят по на един почти неразбираем език.
Bloody Sunday (2002) & Gandhi (1982)
Bloody Sunday
Много добър филм, почти документален, вдъхновен от събитията от Дери, 30 Януари 1972 година, случили се, за да ни покажат отново как живота на толкова много (13 загинали и 14 ранени) може да зависи от грешките на толкова малко. Във филма на няколко пъти се споменават и името на Ганди и Клането в Амритсар.
Интересното в случая, е че филма за Ганди гледах точно вчера (и онзи ден, понеже е доста дълъг).
Gandhi (1982)
Няма да оценявам актьорска игра, филмови качества и т.н. Ще кажа само, че от този филм научих доста неща, към които смятам да добавя още много, прочитайки Автобиографията на Мохандас Карамчанд Ганди, без да спирам до там. Смятам, че тази историческа фигура може да служи за ролеви модел за изграждането на едно по-добро и по-спокойно общество, без разделение, без омраза, без насилие!
За обобщаване на мислите си за двата филма, и по-точно двете исторически събития - борбата за независимост на Индия и тази в Ирландия, пресъздадени великолепно във двете ленти, ще използвам една мисъл на Махатма: "Няма път към мира - мирът е пътят". Както и "Око за око и света ще ослепее", една мисъл, която света, а още по-специално народите от Близкия Изток трябва да чуят, и да обмислят.
П.П.: Пишейки този пост, попаднах на една интересна подробност. Актьора изиграл ролята на бригаден генерал Реджиналд Дайър, отговорен за Клането в Амритсар, във филма за Ганди, е Едуард Фокс, баща на Емилия Фокс, която преди няколко дни гледах в "Пианиста", предстои ми да гледам в "Тигъра и снега", а преди няколко месеца гледах в "Cashback", който препоръчах. Интересно, а? :)
as a response to this story about Making a Home for an Iraqi dog "Away From Baghdad's Slums":
one million Iraqis killed in the last 5 years, and you celebrate rescuing an iraqi dog.
what a bunch of racist assholes.
fuck you Karin Brulliard, and fuck the washington post...
Quotation from Raed in the Middle: a brief open letter to the washington post:
THUMBSUP, Raed!
Why don't you ask the kids at Tiananmen square?...
...Was fashion the reason why they were there?
След тазвечершните събития в Белград и по-точно един кадър, който ме извади от кожата ми:
момче на 15-16-17 години, коленичи на "ул.Княз Милош" в Белград, на гърба си е сложил знамето на "Србиjа", прекръства се и вероятно крещи на приближаващите се Хъмвита на Сръбските Сили за борба с тероризма, излезли по улиците след като разгневените протестиращи са подпалили и потрошили десетки коли, боклуджийски кофи и... посолствата на САЩ, Хърватска, Турция, Белгия, Босна, Канада и Великобритания... Това момче, вярвам, е гледало тези кадри по-горе, насаждано му е през всичките му съзнателни години от живота, че малкото, което е останало от "Великата Югославия" трябва да бъде защитавано, ако трябва и с кръв!! Но явно, за тези съзнателни години от живота си, той не е успял да се влюби, да обикне родители и приятели, а е готов да даде младия си живот, за една погребана кауза!
Какво като сте загубили държава кръстена на поле... на което кацат косове... бахмааму... Српския крал бил загубил от турците тамо.. Люлката на Србиjа...
Бих цитирал един герой от може ли най-великия сръбски филм "Underground": Црни - Пичку ти материну, фашистичку!!
И кво? Дай да мрем?
само вижте картинката и линка зад нея...
и вижте сега това:
Johnny Got His Gun (1971)
Филма вдъхновил Metallica да напишат една от най-известните си и успешни песни - One.
Това беше изборът ми в Бъдни Вечер.
Заслужава си да бъде изгледан. И обмислен.
Какво е живота, реалността, вярата в Господ, сънищата, мира, войната, демокрацията, свободата, любовта????
Един снаряд и живота ти може да премине в нещо неуписуемо и почти нереално.
"-Father, What Is Democracy?
-It's got something to do with young men killing eachother, I believe!"
9.XI.1989... 18 години по-късно
Днес се навършват 18 години от падането на Берлинската стена. Като човек живял малко над 3 години в "комунизма" мога да кажа, че най-вероятно няма по-важно събитие в живота ни, като млади хора в България.
Поздрав с Scorpions - Wind of Change.
По Deutsche Welle върви едно много интересно клипче показващо имена и снимки на известни немски футболисти от последните 20тина години, родени в Източна Германия, но донесли слава на Германския национален отбор. (Само като момент за замисляне)
2 личности свързани с моя Рожден ден.
Освен това велико събитие неотбелязано все още в учебниците по история, а именно рождението на бъдещият президент на света - Аз! има още 2 събития белязани от харизамитчността на техните лица.
Рождения ден на Джон Ленън, днес щеше да навърши 67 години и 40тата годишнина от екзекуцията на Ернесто Гевара Ла Серна - Че.
Нека си спомним за тях двамата с уважение!
Ернесто Гевара Ла Серна - Че (14 Юни 1928 – 9 Октомври 1967)
Джон Ленън (9 Октомври 1940 - 8 Декември 1980)